„Добро момче, ама футболистче“, обичаше да казва баба ми преди доста години. Тогава тя под футбол разбираше всякакъв спорт. Без тениса, на който сама ме записа още на шестгодишна възраст, но който също щеше да попадне в черния списък, ако ми пречеше на ученето.

„Футболистчетата“ всъщност бяха моите приятели, които се бяха запалили по хокея и според нея се чудеха какво друго да правят, но не и да учат. Супер интелигентна, завършила семестриално право във време, в което в България юристи са ставали само мъже, баба ми ненавиждаше близостта ми с „футболистчетата“. Според нея, тяхната единствена цел беше да ме разсеят от правия път към езиковата гимназия. Това ужасно ме амбицира и въпреки че редовно ходех на хокейни мачове, след които мощно се забавлявахме с отборите, заветната крепост на 9-та ФЕГ беше превзета.

Бях победила! Но този вкаран гол във вратата на баба ми, отне доста от енергията ми и не можа да надделее над убеждението й, че ученето и спортът не могат да вървят ръка за ръка. Оказах се недостатъчно устойчива и постепенно спрях да общувам с приятелите си хокеисти. Предадох и тениса в жертва на образованието – грешка, която слава богу поправих макар и доста години по-късно.

Защо мисля, че беше грешка ли? Първо, защото тогава бързо намерих далеч не толкова добър като тениса или гледането на хокейни мачове начин да се разсейвам от ученето. Блеех над книгите и се отнасях в някакви други светове. Години по-късно, когато върнах спорта в живота си, се убедих, че той намества идеално енергиите ми и внася ред в програмата ми както за учене, така и за работа. В някои периоди и за двете едновременно.

Ако съм на ваше място, бих попитала какво стана с приятелите ми хокеисти. Някои така и не се изучиха, но за сметка на това направиха свои фирми и не се оплакват от нищета. Горката ми баба, ако беше жива, нямаше да повярва, че множество от футболистите по света и у нас стават предприемачи и въртят не лош бизнес. Дори не визирам големите играчи, които се броят на пръсти. Имам предвид тези с нормален, малък и среден бизнес, в който спортните умения се оказаха важни.

Физическата издръжливост, да не се отказваш от препятствията и провалите, да не се отпускаш след успехите, защото никой връх не е последен – това го могат спортистите.

Но има и още! Уменията, които отборните спортове развиват и са много ценни в бизнеса. Това да знаеш колегите ти в какво са добри и да ги подкрепяш със своите качества. Да работиш в синхрон с тях и в една посока, но без да се обезличаваш. Да можеш да подадеш топката на друг, който да „вкара гола/коша“ и да обере овациите. Или да заслужиш на теб да ти подават топката. Да си отговорен за действията си и в същото време да си смел.

Може би, защото спортът, който аз упражнявам, е индивидуален (като не броим формàта на двойки), винаги съм се възхищавала на успешните отбори. От друга страна, при индивидуалните спортове се придобиват друг вид качества. При тях най-трудната работа, която трябва да се свърши, е в самия играч. Неговата „вътрешна игра“¹ (В тази връзка бих препоръчала книгите на Тимоти Галуей (Timothy Gallwey, “The inner game of Tennis”, “The inner game of Golf” и “The inner game of Work”) се осъществява в съзнанието му и уменията, които се придобиват при нея са: концентрация, самообладание, самоувереност и никакво самобичуване при грешка.

Мисля си, че тези качества биха послужили идеално на хората със свободни професии (freelancers), собствен бизнес и на тези служители, които работят предимно самостоятелно.

Ето, че спортът и работата, защото и ученето е вид работа, вървели ръка за ръка. И не е случайно това, че в най-реномираните висши учебни заведения по света, студентите, които участват в колежанските спортни отбори (най-вече футболни), се радват на особена почит. Колко филми сме изгледали, в които преподаватели и директори на училища дават мило и драго отборите им да побеждават тези на другите училища. Дали на свой гръб или на гърба на някого другиго, на когото симпатизираш или с когото се идентифицираш – трябва да побеждаваш.

Ето, че стигнах до въпроса за победата. За мен тя никога не е била най-важното нещо. Може би и затова баба ми искаше да се концентрирам върху ученето. Тогава не се спортуваше просто така за здраве, а се тренираше за състезания. И колкото и да нямах хъс за победа, загубите никак не ме радваха, а треньорите ми направо се ядосваха. Победата е основната цел на един спортист, а трябва ли да е и на предприемача, мениджъра или дори на служителя?

Понеже вече открих колко полезни за бизнеса са уменията, които спортът развива, се питам дали хъсът за победа е едно от тях? Дали е добре за бизнеса, ако мениджърите искат винаги да побеждават и да са номер едно?

Първоначално сама се изненадах на въпроса си – естествено, че това би трябвало да е целта на всеки шеф. Но както обикновено се случва, когато задавам въпрос, получавам и отговор. В случая той дойде под формата на информация за най-новата книга на мотивационния лектор и маркетингов консултант Саймън Синек „Безкрайната игра“.

Синек се вдъхновява за книгата си от труда на историка и философа проф. Джеймс Карс „Крайни и безкрайни игри: Животът като игра и възможности“. Това, което първо привлече вниманието ми беше думата „игра“, но този път не вътрешната, за която споменах по-горе, а тази при наличието на поне двама участници.

Карс разделя игрите на два вида – крайни и безкрайни. Примерът за крайни игри е даден с „любимия“ на баба ми футбол – има известен брой играчи, установени правила и цел (победата), която слага край на играта. В крайните игри винаги има начало, среда и край. За разлика от тях, безкрайните игри могат да се играят и от неизвестен брой играчи, няма точно определени и споделяни от всички правила, въпреки че е възможно да има законови рамки, но в тях поведението е изключително разнообразно и по личен избор.

Най-важното е, че при тях няма установени условия за победа и следователно няма край. В безкрайните игри целта е да продължаваш да си в играта.

Книгата „Безкрайната игра“ разглежда теорията на Карс през призмата на бизнеса и отговорът на въпроса ми за победата дойде със следното изречение:

„Бизнесът отговаря на всяка една дефиниция за безкрайна игра“. „Поради тази причина в безкрайните игри победители и победени няма, а играчите просто отпадат, след като са им свършили ресурсите или желанието да участват.“ И така, за „да успееш в безкрайната игра на бизнеса, трябва да спреш да мислиш кой побеждава и кой е най-добрият, а да започнеш да мислиш как да изградиш организация, която да е достатъчно силна и здрава, за да остане в играта за поколения напред. Иронично, ползата от тази правилна линия на поведение е, че компаниите в този времеви отрязък също стават по-силни.“

Това, с което не съм съгласна от книгата на Синек, е началото: „Ако са налице поне двама играчи, има и игра“. Вътрешната игра е тази с един играч. Тя се случва в съзнанието на всеки един от нас и въпреки, че броят на играчите е известен – един, тя отговаря в не по-малка степен на дефиницията за безкрайна игра. Бих казала най-безкрайната, която може да съществува. Докато играчът е жив.

П.П. Знам, че в моя разказ връзката между неговото начало и край не е очевдна. Стъпките по неговото написване ме водеха неусетно и за мен самата към една яснота за причината, поради която баба ми настоятелно ме тласкаше към ученето и на растояние от спорта като „крайна игра“ с цел победа. „Макар училището да ни изглежда като краен процес, не съществува „победа“ в образованието“, както и „Няма такова нещо като победител в брака или приятелството например.“ (отново Синек). Голямата цел е безкрайната игра на живота във всичките му измерения и посоки. Да останем в играта докато сме живи и по нашите си правила и начини. А защо не и чрез спорта?